Пруст е казал някога, че човек е  "необходимо да избере между това да престане да страда или да престане да обича"....В тази сентенция на първо четене  мисълта се спира върху двете носещи силен емоционален заряд думи - "страда" и "обича", защото сме свикнали с тях и са част от ежедневието ни. Но акцентът пада върху "необходимо". Ултимативно е. Звучи  задължително, безнадеждно, звучи като обричане. Нима за да спреш да страдаш /защото любовта е страдание и който твърди обратното не е бил влюбен или не е обичал/, трява да спреш да обичаш. Само, че как се изтриват за секунда всички емоции, спомени, мисли, чувства, усмивки, болки и тревоги събирани с години? Е, аз опитах. След като принадлежа към човешкия вид, т.е. към вида на висшите същества, реших, че мога всичко. 
    Един ден си казах: "Не обичам повече".....Не те обичам повече, даже те мразя....Когато виждам усмивката ти и тя ме кара да се усмихна и аз - пак те мразя...Когато ме погледнеш с онзи поглед носещ историята на нашето "Аз и ти",  и този поглед кара моят да заблести - пак те мразя...Когато ми казваш, че ме обичаш - аз вече съм те намразила...Защото така реших.....в онзи есенен ден....Не за друго...
    И тъй като спрях да те обичам, аз спрях да страдам....или поне си мислех, че е така.  И започнах да философствам, да обяснявам сама на себе си, че да обичаш е така излишно, съща както да пазиш старите си ненужни вещи. Приех чувствата си за стара излишна вещ. Като онези, които те е жал да изхвърлиш. Беше ми жал, затова отворих вратата на килера и ги натрупах там ...без ред,  просто ги хвърлих....
     Но за спомените не остана място и останаха в мен...Малко по малко те започнаха да изплуват...припомних си всички стъпалца, които изкачих...Началото - първото, на което стъпих тогава, когато за първи път ти казах "Здравей, аз съм...", второто бе симпатията, която изпитах...На третото доколкото помня ме чакаха свенливият ми поглед и руменото ми лице, когато те поглеждах....Продължавам да се изкачвам нагоре. На четвъртото стъпало изпитах страстта към теб, на петото вече бяхме приятели и тогава решихме, че сме еднакви - "АЗ съм Ти, а Ти съм Аз". И тъй като съм страхлива по принцип вместо на третото, аз се влюбих на шестото стъпало. Седмото и осмото бяха годините, в които ту бяхме един до друг, ту се мразехме, ту се обричахме, ту се отричахме...И ето го деветото и най-зловещо стъпало. Също като деветият кръг на Ада - на него те обикнах и все още те обичам. Обичам те така, че моята обич конкурира изконната и  зададената по природа майчина любов. Нали тя е най-силната. Моята е също толкова силна....Всъщност не, не те обичам вече, нали така реших....
      Но през всичките тези години аз се "изкачвах надолу". Също като в онзи детски филм "Лабиринт" - аз се изкачвах по обърнати надолу стълби, които ме доведоха до деветия кръг....В любовта понятието нагоре май не съществува. Ти вървиш надолу. А в крайна сметка любовта си е едно имагинерно енциклопедично понятие.......
      И така, от момента, в който аз реших, че спирам да страдам, т.е. няма да обичам повече, сега правя всичко, за да не крия болката от мисълта, че с всеки ден ще те обичам все повече.....
      /Темата е незавършена и цял живот да пиша върху нея, пак няма да стигна до края й.../