Колко е безгрижен живота на 18, когато усещаш как си го стиснал за гушата и очи в очи му казваш "Аз те държа, не ти мен"...Виждаш бъдещето си ясно и няма спор, че ти ще бъдеш на висок пост с петцифрена заплата, ще имаш много и то верни приятели. Безумно ясно е също това, че ти ще намериш онази - Голямата любов, която ще дойде на бял кон или ще се наложи да спасиш от високата кула...И това ще е скоро, съвсем скоро, защото ти го заслужаваш, понеже не си от най-обикновените. Понеже си от хората, които заслужават да изживеят и съхранят голямата любов. Не всеки може да я разпознае, да я спечели и разбира се, да я съхрани....
Та както казахме - ти я заслужаваш...
Обаче след няколко години денонощна работа /да приемем, че нямаш дядо владика/, след няколко години битка с началствата, леко злобеещи колеги и от време навреме гафове /е, млад си/ си казваш, абе и три, и четирицифрена стига. Има време. Пък и да няма, важното е поне с желание да бачкаш. Ама амбицията още е жива, въпреки, че разбрахме вече - хич не е лесно да додрапаш до уважавания пост и да получиш личното "Браво". 
Приятелите вече останаха 4 /верни са!/. Те - приятелите са поне константа с годините, ако успееш да съхраниш малко от човешкия си образ, независимо от мръсния свят, лишен от всякакви ценности, в който живееш.
Любовта...
Тя съществува, но е вече като материалните придобивки - преценяваш колко скъпа на емоции, нерви и търпение ще ти излезе тя. След няколко години търсене, неуспешни опити, заблуди - тя ли е, не е ли тя...След няколко години отговор - Ами не е тя...Идва момент, в който правиш сделка със себе си и Разумът пита Сърцето - "Сигурно ли си, че искаш за пореден път да те разбият? Защото ми писна да редя пъзелът, да те събирам на парчета след това...Я, по-добре стани на камък, поне да не те мисля повече, че да помисля и за другите органи. Далакът го оттървах напоследък с този алкохол, ама това е друга тема".
Те годините си минават, вече не си на 18. Утре се събуждаш и си на 50. Чудесно, само че да водиш смислен живот, да му се наслаждаваш и да не те е яд поне за важните неща до момента, които със сигурност не си пропуснал.
Като истинската и безкористна любов например. А не да се будиш сутрин до някого, който отдавна ти е безразличен и битовизмите така са завладяли ежедневието, че за друго не говориш с този някого. И си казваш, поне на детето да му провърви и да не прави моята грешка...И тази въпросна сутрин, в която за пореден път поглеждаш с празен поглед човекът до себе си, си спомяш за Нея или Него, когото остави да си тръгне преди години...Може би щяше да се будиш днес до него с усмивката, която остави там, преди години на улицата...
Защото правилният избор не се взима със съмнение дали той е правилен, а с кураж и сърце, а той разумът си свършва работата после. Но се иска търпение и отдаване, заставане зад въпросния избор с цялата сила на съзнанието. Просто го правиш, независимо какво се случва около теб и независимо от мнението на околните. 
Тя съдбата изпраща Любовта и щастието, но заедно с тях и изпитания също толкова силни и страшни понякога. Решиш ли да задържиш щастието трябва да си готов да се пребориш с изпитанията. Ако те теб преборят, значи не заслужавал изпратеното щастие. Логично - на тепсия не се поднася нищо даром. Ама се изисква сила каквато дори не си мислил, че притежаваш. А усетиш ли Голямата любов и чуеш ли славеят да чурулика, а пеперудата да пърха....Нали това търсим всички цял живот?
И следват истинските изпитания, защото те идват неминуемо...
Защото Люботва иска своите доказателства, иска своите битки и признания. Думите и обещанията са излишни и те губят смисъла си без онагледяването им. Да, понякога битката не се води само за някого, а и срещу някого, срещу нещо си. Понякога водиш битка срещу целия свят. На моменти ти се иска да спреш, да си отдъхнеш, да се откажеш...Но отново чуваш песента на славея и пърхането на пеперудата и се изправяш и ... продължаваш. И така - до край! Докато не победиш и заслужено да извоюваш щастието си.., за да му се отдадеш накрая в заслужена почивка.
Да, но са малко хората, които са готови да поведат битката...Те се примиряват със съществуването си и спират някъде по средата на пътя, на някаква междинна станция, през която влаковете минават без да спират.
Остава само спомена за началото на пътя, примиряването и самозалъгването за правилния избор, който всъщност е бил лесният избор.
Но остава и мисълта за онзи възможен край на пътя, който не са достигнали. Остава само спомена за песента на славея, която избледнява с времето..Остава само спомена, че песента му беше приказна...Остава само споменът за пърхащата пеперуда, която беше снежно бяла....
И накрая нищо не остава, защото и славеят спря да пее, а пеперудата отдавна отлетя...

Видя ли, знаех си аз че не си нито тъпа, нито кучка. Само се преструваше в началото. Тоест преди два-три постинга.

Заставам зад всичко написано от мен до този момент. А те жените могат да бъдат ако поискат и тъпи и кучки в очите на мъжете. Въпросът е, да не бъдат такива винаги.

Знам, че си блондинка. Всичко знам за теб. Даже бях писал за твоето положение / тъсресенето на щастие/ в един разказ, но ти не го прочете, защото те мързи, защото си себична и защото засега четеш само себе си.
Няма значение, не ти го натяквам в никакъв случай. Вие сте си такива, това ме забавлява.