Време за четене: 3.53 минути
За сричащи: 8 минути
Чете се докато звучи песента по-долу.

Разказът "Мария" на Tikvata2 ме накара да разровя малко блондинския си мозък и да поразмишлявам над ексистенциалния въпрос "Да дръпнеш спусъка или да пиеш цял живот от нежната отрова?". Разбира се, "дърпането на спусъка" не е в буквален смисъл, а според мен крие смисълът на отричането от живота след една бурна и страстна любов. А вие изпитвали ли сте такава?
Такава, която те кара да забравиш за физиолигичните си нужди от сън и храна например. Такава, която те кара да отречеш себе си и да подариш живота си на някой друг? Една любов, толкова вечна и изконна, която може да покори времето и да се прероди. Любов, достойна за перото на велик поет...
Когато любовта обаче кипи от живот, но човекът за който е предназначена си отиде....се настанява на първия ред безнадеждността, до нея сяда отчаянието и двете се наслаждават на епилога във филма, който ти сам режисираш. Двете вървят ръка за ръка обаче, само когато оцениш, че си изпуснал Ян, ако ти си Ин, ако осъзнаеш и физически почустваш как от ръцете ти се е изплъзнала твоята истинка половинка, която съдбата ти е подарила и е посочила сред милиардите други потенциални избори.
Това не се случва често, даже много рядко се случва, сигурно 1 на милион...
Само, че осъзнавато идва късно, идва когато си преминал през някакви хора и в последствие си разбрал, че те не носят смисълът на твоето на Аз, те не носят изобщо смисъл. Осъзнаването идва след сравнението. Тръгваш от някъде и преминаваш през лица, събития, години, моменти, улици и почти стигнал края на силите си, искаш да се върнеш в началото. Там откъдето си тръгнал. Искаш да си върнеш искрецата в очите, трепета в сърцето, усмивката на лицето. Искаш да върнеш "любовта на живота си". Да, ама е късно....Тя вече не е твоята любов, а нечия друга.
И започва един циничен диалог със собственият ти живот. Ти го псуваш, той ти връща. Следва логичният въпрос : "Защо на мен?" придружен с логичния отговор -  "А, защо пък не?"....
Безнадеждно и безтегловно ежедневие....
Този сценарий не е само филмов...
И следва отчаянието, ако любовта ти е била наистина безкрайна....Именно, защото и тъгата след нея няма да има край.
И натискаш спусъка и разстрелваш душата си, а тялото оставяш на времето.
Само, че ако наистина си срещнал себе си някога и някъде там по улиците, видял си в очите на някого собственото отражение на душата и си усетил своя пулс в гърдите на този някой, не мисля, че това трябва да носи отчаяние, дори и да си загубил образа.....Защото малко са хората, които наистина могат да изпитат онази романтична и трагична любов, която е само веднъж в живота...,защото други не ги спохожда никога.
Затова вместо да "натиснеш спусъка", по - добре се наслади пиейки цял живот от нежната отрова....
The  /Happy/ End

исключително есе Еми браво. Добри чувства събуждам в теб явно :)

Пожелавам ти Happy End!

че е Happy е ясно колкото до края едва ли ще е скоро :)

хареса ми за Ян и ИН- заедно са съваршенни нали...съваршен кръг от всичко...
Ян- Бибиян и ...
ctrl.+V; ctrl.+ C

но е толкова трудно, след като наред другите физиологични нужди, забравяме най-вече инстинкта за самосъхранение. И като оная птичка, забиваме тръна в сърцето си все по-дълбоко, докато заобичаме и тръна. А тогава няма измъкване

Такива невероятно силни емоции изпитваме, а пък какво значат всъщност те, какво е мястото им в безкрайността на света, вселената - никакво :-)
Повишено ниво на серотонина в мозъка на някой човечец, и хайде края на света. Ама за него наистина е :-)